Relationship Accelerator

14/02/2026

Понякога най-големите ни трудности във връзките не започват от човека срещу нас…а от начина, по който сме се научили да бъдем близо още в самото начало на живота си.

Радвам се много, че в новата ми статия в Go Guide говоря точно за това - #стиловете на #привързаност, които внасяме в отношенията си сега и как те оформят начина, по който се свързваме с партньора си.

Рубриката се развива в партньорство с HOUR SPACE - Общество за психология и психотерапия и ми е истински ценно, че все повече теми за емоционалния ни живот намират място в градска медия, която достига до толкова хора.

📖 Ако темата ви е близка, вземете си новия брой на списанието и потърсете статията ми вътре.
Ще откриете я на местата, където обикновено намирате Go Guide из града.
Или прочетете онлайн тук 👇
https://goguide.bg/69977-inner-space-stilove-na-privarzanost/

💬 Любопитно ми е — разпознавате ли свои модели в начина, по който се свързвате с другите?

#отношения #стилове #привързаност #релационнаинтелигентност #любов

Стиловете на привързаност са част от нашето емоционално наследство – те са онези модели, създадени да ни дават усещане за сигурност.

11/02/2026

Говорим много за емоционална интелигентност.
Но има нещо, което много по-директно определя колко добре живеем и това са отношенията ни.

Ето защо релационната интелигентност, въпреки че все още е почти непозната, е изключително важна. Това е умението да създаваме, поддържаме и възстановяваме връзки. Да останем в контакт, когато е трудно. Да не бягаме, да не нападаме, да не се затваряме, способността да търсим свързаност, вместо победа.

Можем да сме осъзнати. Да разбираме емоциите си. Да работим върху себе си. И въпреки това да се губим в отношенията си. Защото връзката не се крепи само на вътрешната ни работа, а на способността ни да бъдем с другия, без да губим себе си.

Затова създадох Relationship Accelerator като пространство за развитие на релационната интелигентност в партньорството, семейството и работните отношения.

Ако темата ти е важна, съм я разгърнала по-подробно в статия на сайта ми:
👉 Прочети тук: https://relaccelerator.com/ne-si-problemat-ne-e-i-drugiyat-tova-koeto-se-sluchva-mezhdu-vas-e/

#връзки #любов #граници #релационна #интелигентност

07/02/2026

В нас живее не само вътрешното ни дете – онзи архаичен образ на спонтанността, радостта, играта, нуждата от близост, сигурност, внимание, грижа, утеха и любов.
В нас живее и т.нар. адаптирано дете.
То също е архаичен образ – но на онази част от нас, която се е научила да оцелява в болката.
- Дали през старание и послушание.
- Дали чрез контрол и перфекционизъм.
- Дали през негодувание и гняв.
- Дали чрез дистанция, отдръпване, мълчание, замръзване.
- Дали чрез свръхсамостоятелност и „аз сам/а ще се оправя“.

Адаптираното дете е нашият първи гениален опит да се справим с трудна среда.
И днес, като възрастни, когато ни заболи (особено във връзките, особено с партньора) именно то излиза на преден план. Защото близостта неизбежно включва и болка. Нараняване. Уязвимост. Разочарование. Страх от загуба. Самота.

В тези моменти адаптацията започва да движи ситуацията.
И често си мислим, че това е „зрелият човек в нас“. Но всъщност не е. Това е детето, което се е научило да се преструва на голям, за да оцелее. Лесно е да го объркаме за възрастната си част, защото казва Тери Риъл: „Това е дете, облечено в дрехи на голям.“

И докато то води връзката, ние не сме в контакт.
- А в защита.
- В контрол.
- В отдръпване.
- В атака.
- В доказване.
Истинската зрялост започва тогава, когато забележим кое дете е на сцената и върнем на мястото му възрастния, който може да понесе болката, без да руши близостта (детето не може, то се пази от нея).

А на снимката са моите деца през погледа на chatGpt. Ако искате и вие да видите себе си в компанията на своите деца - вътрешното и адаптираното, напишете задание да ви направи снимка (карикатурна/художествена) на вас в присъствието на вътрешното ви дете и адаптираното според релационната терапия като имате два варианта:
1) да опишете какви характеристики имат (особено адсптираното);
2) Да напишете "според това, което знаеш за мен".
И вижте какви образи ще получите - с какво се свързвате и с какво не, какви емоции предизвикват във вас като гледате всеки от образите, какво отношение имате към всеки от тях.

Ще се радвам да споделите снимките си в коментар или на лично.
П.с. вдъхновено е от страницата Психология и духовност с Валерия на моята приятелка Валерия Солинкова

05/02/2026

Здравей, радвам се че си тук!
Ако ме виждаш за първи път, аз съм Евелина и създадох това място като ускорител не на решаването на конфликти, а на свързването със себе си и хората, които обичаме.
Ето защо това е място за хора, които не просто търсят решения, а искат да изградят по-зряла, съзнателна и жива връзка със себе си и другите.

Тук ще говорим за близост, граници, конфликти, емоционална свързаност, страхове, нужди
- всичко онова, което преживяваме в отношенията си: у дома и на работа. Създадох тази страница, за да споделям знания и опит, които да ти помогнат да развиеш своята релационна интелигентност - умението да бъдеш в контакт, без да се губиш и да си себе си, без да рушиш връзките си.

Ако това те вълнува, остани, коментирай, споделяй, участвай по сеоя си начин.
Предстоят много ценни теми и разговори. 😄

27/01/2026

Бях на около 5г. По онова време още се събирахме много деца в квартала и играехме по улиците. Нямаше толкова коли, колкото смях и ужулени колена.

Един ден от онова лято, едно по-голямо момиче от квартала ми даде нейното колело (моето още беше с помощни колела). Без да мисля много, качих се да карам нейното, а тя ми обеща, че ще ме държи. Доверих се веднага. По детски, наивно. Бях неистово щастлива, че и аз съм като големите. Толкова се радвах, че започнах да крещя от щастие - бях като тях и карах без помощни колелета, само с нейна помощ.

И тогава я чух да говори някъде далеч зад мен. Тя ме беше пуснала... Аз продължих да крещя, но вече от страх, че никой не ме държи. Докато не осъзнах, че карам колело сама. Тогава щастието се върна отново. Доверието също. И, да, то беше нужно, за да мога да стана самостоятелна. В карането на колело тогава. И в живота след това...

Самостоятелността не може без доверие. Понякога по детски, безрасъдно. Понякога по-премерено и търпеливо. Но да знаем, че там има някой, който може да ни хване, ако паднем е основа. Стабилна. Здрава. Непоклатима основа. Това изгражда доверие. И със себе си - да знам, че няма да се съдя, да се обвинявам и да бъда дори жестока, ако падна. А ще мога да се хвана. Да знам, че и другия няма да ме критикува, а ще прояви разбиране. Ще ме хване.

После вече може да бъдем самостоятелни. Да потеглим и малко по-напред с колело. Или без. Да бъдем малко повече себе си. Това ни дава силите да го направим. И ако паднем, другия ще дойде. А в дългите връзки все някога падаме. Не е въпрос дали, а кога.

Това е съществената разлика със самотата. Да знам. Не, да усещам с цялото си същество, че дори да падна - ще карам колело отново, защото има кой да ми помогне да потегля пак. Има кой да кара колело заедно с мен. И когато някой падне, след това ще продължим отново. Ако не с колело, то пеша. Но заедно. И самостоятелно едновременно.

#връзки #мога #да #карам #колело #доверие

24/01/2026

🤔 Можеш ли да бъдеш себе си, без да се извиняваш за това? - няколко неудобни въпроса:

* Можеш ли да стоиш сам/а, без да се сриваш?
* Можеш ли да избираш, без някой да те бута или дърпа?
* Можеш ли да поемеш инициативата, без да чакаш разрешение?
* Можеш ли да искаш нещо директно и уважително, без да манипулираш, за да го получиш?
* Можеш ли да си искрен, вместо да казваш това, което другият иска да чуе?
* Можеш ли да кажеш „не“, без да се обясняваш?
* Можеш ли да се покажеш уязвим/а, без да се съдиш?
* Можеш ли да се защитиш, без да нападаш?
* Можеш ли да останеш верен на себе си, дори това да разочарова или нарани някого?
* Можеш ли да бъдеш честен и да се запиташ: Бих ли живял/а така, ако не трябваше да се съобразявам с чуждите нужди?
* Можеш ли да живееш емоционално интимно с някого, без да се губиш?

Такъв живот не се „постига“. Той се изгражда в отношения, в конфликт, в честен контакт.
Понякога с помощ.

20/11/2025

Вътрешният критик не остава само в главата. Той живее във взаимоотношенията ни.
🔹 кара ни да се съмняваме в усещанията си
🔹 потиска нуждите ни, за да не „дразним/тежим на“ другия
🔹 превръща ни в свръхотдаден партньор
🔹 прави ни по-склонни да търпим
🔹 учи ни, че любовта се печели чрез компромиси

Когато обаче вътрешният ни диалог е враждебен, несъзнателно избираме партньори, които го потвърждават. И вместо близост се ражда модел: ти се смаляваш, за да не бъдеш изоставен/а, дугия се отдалечава, защото вече няма истинска среща между вас.

Но гневът ни не е проблем. Той е помощник.
Здравият гняв е импулс за защита. Той казва:
„Тук не ми е добре.“
„Това ме наранява.“
„Аз имам право.“
Когато му позволим да съществува, вътрешният критик отслабва, а на негово място идва яснота, сила и самоуважение.

Не става въпрос да станем „по-агресивна“. Не!
Става дума да станем истински.
Трансформацията започва така: Не с борба с вътрешния критик, а с любопитство към гнева зад него.
- Какво иска да защити?
- Къде рекрачваме собствените си граници?
- Къде изоставяме себе си, за да бъдем приети?

#връзки #вътрешенкритик #самообвинение #гняв #израстване #грижа #за #себе #си #и #за #другия #партньор

14/11/2025

Вчера имах честта да водя една малка, но изключително силна женска група.
Жени, които се осмелиха да слязат под повърхността и да срещнат онези свои вътрешни динамики, които често остават невидими – копнежите и страховете, които неизменно вървят заедно.

Заедно се потопихме в пространството между тези две сили –
в зоната, където искаме да бъдем близо, но се страхуваме да се покажем напълно.
Където жадуваме за свързване, но старите рани ни карат да се стегнем, да контролираме, да се защитаваме.

Бяхме присъстващи в усещанията си.
Бяхме емоционални – позволихме си да се докоснем до нежните места.
Бяхме смели – разширихме разбирането за себе си и за нашата вътрешна система.

Срещнахме части от себе си, които дълго са чакали да бъдат: видяни, чути, обикнати.
Части, които в ежедневието често задвижват поведението ни, но през напрежение, страх, амбивалентност.
А вчера им дадохме място. Не, за да ги поправим, а място, в което да се отпуснат. Да си отдъхнат. Да се почувстват у дома.

Благодаря на всяка жена, която беше там. За смелостта. За автентичността. За дълбоката женска енергия, която създадохме заедно. На Милена Цветкова за уюта на пространството и присъствието.

Това пространство беше лечебно. В MTs-Milena Tsvetkova е така и отново се случи :)
Срещата беше такава – и вярвам, че ще продължи да резонира в нас още дълго. Поне в мен ще е така.
#женскиепрактики #връзки #страхове #копнежи #близост #любов #среща #личностноразвитие

25/10/2025

В интервю за Az-jenata.bg в рубриката им „Да си поговорим“ споделям какво се случва, когато премълчаваме нуждите си — и защо това може да бъде много по-опасно за връзката от самия конфликт.

Говорим за близостта, която жадува да бъде отключена и за стъпките обратно един към друг.

Благодаря от сърце на HOUR SPACE - Общество за психология и психотерапия за поканата и на страхотния екип на Аз Жената за вниманието към темата и професионализма!

Ако материалът ви докосне — напишете ми. Радвам се да продължим разговора.
#отношения #партньорства #емоционалнаблизост #ДаСиПоговорим

👉

Темата за конфликтите във връзките е водеща в новия епизод на видеокаста „Да си поговорим“

06/10/2025

За поколението на нашите родители, ценност беше послушанието. И като деца ни учеха да мълчим. Да не пречим. Да сме “добри”. Хвалеха се „все едно няма дете в стаята“ — и това беше най-голямата ни награда. Тогава разбрахме, че любовта се печели с тишина.
Стояхме кротко в ъгъла, играехме тихо, не искахме внимание. Не търсехме контакт, освен когато трябваше да помогнем. Така ни се радваха. Бяхме добрите деца.

И като пораснахме, научихме, че да си добър човек значи да не искаш. Да не натоварваш.
Да отхвърляш нуждите си, преди някой друг да го направи. Да се грижиш за всички, само не и за себе си. Има те, само когато си нужен. Когато помагаш. Когато си там за другите.

Но тези нужди не изчезват. Те просто чакат — дълбоко вътре в нас. И ние несъзнателно започваме да ги удовлетворяваме чрез другите – партньора, децата, близките си. Но скрито, за да не ни упрекват. За да избегнем страха да ни отхвърлят. Болката от това да ни посочат с пръст. Затова им показваме от какво имаме нужда като им го даваме на тях. Жертваме се. Изтриаме своите желания, за да сбъднем техните (с надежда в сърцата и те да сбъднат нашите). И чакаме. Да ни видят.

Но това рядко се случва. Не защото другите не искат, а защото дори когато ни дават – не можем да го приемем. Получаването е станало некомфортно. Стоим в напрежението: „Хем искам, хем не мога да получа.“

И се сърдим. Чувстваме се недооценени. Продължаваме да се грижим за другите —
сякаш така ще им покажем какво искаме ние. Но това не води до близост. Води до още по-дълбока самота.

И може би днес е време да направиш нещо различно. Да си позволиш ти да бъдеш видян.
Да обърнеш грижата навътре. Да се приближиш към себе си с нежност, така както винаги си искал/а някой друг да го направи за теб. А след това се престраши наистина някой друг да го направи за теб. Отвори вратата към своите нужди, само така можеш да се свържеш пълноценно.

30/09/2025

Когато спорим с партньора си (най-често у дома), обикновено всичко започва от нещо дребно и битово. Прибирам се, виждам разхвърляните чорапи… или миялната, която пак никой не е оправил – и ето, тригерът е налице, конфликтът може да избухне.

Но истината е, че споровете рядко са за чорапите или за миялната. Те са за нещо много по-дълбоко. В основата си винаги търсим едно и също – уважение, сигурност, усещането, че все още сме важни и че другият ни поставя сред приоритетите си.

Докато не осветлим истинската причина, можем да се въртим в едни и същи конфликти с различни поводи. Зацикляме в модели, които ни изтощават. Караме се, отдалечаваме се, а вътрешно се усещаме безсилни. И отчаяни.

Изход има. Нужно е да погледнем отвъд повода и да стигнем до същината. Там е възможността за истинско разрешаване и за онова удовлетворение, което ни сближава отново.

В терапията правим точно това – помагам на клиентите си да видят модела, да го разчупят и да намерят пътя един към друг.

28/09/2025

Много работа, много смисъл, свързване, удоволствие, отпускане и разширяване. Няколко думи, а толкова много се съдържа в тях като преживяване.
Благодарна съм за възможността да погледна по нов начин работата си с двойки, както и собствената си връзка. И личното, и професионалното, и мен самата, и другия по един съвсем различен начин.
Есперанца Егар беше водещ на семинар, организиран от Българската асоциация по гещалт терапия и аз имах възможността да преживея и споделя себе си в едно дълбоко обогатяващо пространство. Физически бяхме предразположени от уютното място HOUR SPACE - Общество за психология и психотерапия, а психически бяхме потопени съвсем елегантно и неусетно в дълбините на несъзнаваните процеси, които се разгръщаха пред нас с всяко следващо упражнение в хода на деня.
Какъв ден беше само. Каква жена е Есперанца само! Благодарна съм!