17/11/2025
"43% от мъжете умират до три години след пенсия, защото са прекарали 25 години в изграждането на „Кариера“, и в деня, в който са им връчили златния часовник и са ги изпратили у дома, са открили, че извън кариерата няма нищо.
Работата е била целият им живот - идентичност, смисъл, причина да стават сутрин.
Голямата лъжа, която са ти продали още в детската градина е, че трябва да имаш цел, да бъдеш някой, да оставиш следа, да се катериш нагоре.
Амбицията е фаустовска сделка, която ти обещава всичко утре, в замяна на всичко днес.
Работата, която мразиш, отнема 15 години от живота ти. Прекарваш 8 часа на ден в среда, която презираш, сред хора, които са ти безразлични, правейки неща, които намираш за безсмислени.
Да търпиш токсични хора, шефове, колеги и „партньори“ отнема още 8 години от живота ти.
Живееш в самота, защото нямаш време за приятели и любов? Рискът да умреш преждевременно скача с 50%, но поне си „фокусиран“.
Събуждаш се без усещане за смисъл, освен следващата цел в списъка? Изгуби още 7 години. Това е таксата за обслужване на егото.
И така, ден след ден, година след година, търгуваш живота си за резюме, и за надгробен надпис, на който ще пише, че си бил „уважаван професионалист“.
Амбицията е най-добре пазената тайна на капитализма.
Срещал съм стотици "успешни" хора. Знаете ли какво е общото между тях? Всички приемат статини за холестерола, бета-блокери за кръвното и Xanax за да заспят. Това е цената на амбицията - фармацевтична диета за оцеляване.
Имате 500+ контакта в LinkedIn. 1000 "приятели" във Facebook. Групови чатове, в които никой не чете съобщенията на другите. И въпреки това (или точно заради това) сте по-самотни от отшелник в Хималаите.
Колкото повече "успявате", толкова по-самотни ставате. Старите приятели ви се струват "неамбициозни". Нямате време за семейството, казвате им, че "ще наваксаме след този проект".
Японците имат концепция наречена ikigai. Причината за живот. Нещото, което те кара да станеш сутрин.
Западът, разбира се, го изопачи в поредната схема за продуктивност. "Намери своята страст и никога няма да работиш!"
Да бе, кажете го на касиерката в Била, която "страстно" сканира баркодове по 10 часа на ден за минимална заплата.
Истината е, че повечето хора нямат ikigai, имат ипотека, кредити за коли, които не им трябват, за да впечатлят хора, които не харесват. Имат илюзията, че "някой ден" ще се откажат и ще правят това, което обичат.
"Някой ден" е кодова дума за "никога".
Познавам жена, талантлива художничка, която стана счетоводител, защото "изкуството не плаща сметките". Сега е на 45, приема антидепресанти и рисува по салфетките в обедната почивка.
„Plan de Vida" в Коста Рика означава същото като ikigai в Япония. Хората с цел живеят по-дълго.
Значи амбицията убива, но без цел също умираш?
Светът те поставя пред избор между изгаряне в преследване на амбиция или бавно гниене в безсмислено съществуване, което не изисква нищо и не предлага нищо.
Лицемерието на „грижата за себе си"
Сега идва любимата ми част - корпоративната духовност.
Компаниите, които те изсмукват до мозъка на костите, започват да предлагат „wellness програми". Йога петък следобед. Зона за медитация в офиса. Абонамент за Calm app.
Медитации, зелени смутита, маратони... всичко е само декорация върху прогнилата фасада. Морална химиотерапия, която те кара да се чувстваш по-добре...
Дават ти аспирин, докато те удрят с чук по главата.
„Грижи се за себе си", ти казват, докато очакват да отговаряш на имейли в неделя. „Work-life balance", проповядват на конференции, организирани в събота.
Ето го голото и сияещо лицемерие: системата, която те убива, се преструва на спасител. Продава ти решението за проблема, който сама е създала. И ти плащаш, с абонамент, вяра, и още години от живота си.
Депресията убива по-бързо от рак, тя е рационален отговор на ирационална реалност. Когато светът те кара да живееш против собствената си природа, тялото реагира с депресия, безсъние, автоимунни заболявания, рак.
Това не са „психически проблеми", а имунната система на душата, която се опитва да те предпази от отровна среда.
Тялото ви не лъже, то не може да рационализира като мозъка. Когато стомахът ви се свива - това е истината, главоболието е аларма. Когато не можете да заспите без алкохол или хапчета - това е капитулация.
Хроничният стрес е като бавна отрова, не те убива веднага, но те разяжда отвътре, клетка по клетка, ден след ден. Имунната система се предава първа, след това следват хормоните, накрая - волята за живот.
И знаете ли най-перверзното? Наричаме това "нормален живот".
Нормално е да мразиш понеделник, да броиш дните до петък, да живееш за двете седмици годишна отпуска, и да умреш на 65, точно когато най-накрая можеш да живееш.
Всички говорят за диети, спорт и био-хакинг. Глупости.
Един близък човек е много по-полезен за здравето ти от всички витамини, фитнес абонаменти и медитации взети заедно. Социалната изолация увеличава смъртността с 50%.
Дълголетниците не следват графици. Те спят, когато им се спи, ядат, когато са гладни и се движат естествено - градина, разходка, игра. Звучи просто, нали?
Е, опитай се да спиш, когато си уморен, в свят, който иска 8-часов работен ден + 2 часа път + задължения + социални медии. Опитай се да ядеш само когато си гладен, да се движиш естествено, когато седиш по 10 часа дневно пред екран.
Дълголетието не е спорт, а смелост.
Смелостта да напуснеш работата, която изсмуква душата ти, дори всички да ти казват, че си луд, да кажеш „не“ на хора и проекти, които те карат да се чувстваш мъртъв отвътре, да разочароваш родителите си, обществото, и собствените си младежки представи за величие.
Смелостта да бъдеш никой, вместо нещастен някой.
Ако мразиш работата си - напусни, ако си нещастен - промени живота си!. Следвай мечтите си!
Леле колко е лесно да даваш съвети, когато имаш спестявания или богати родители, но истината е, че повечето хора са на една заплата разстояние от бездомността. Не могат да си позволят куража.
И така продължават. Ден след ден. Година след година. Докато един ден тялото казва "стига" и ги намират паднали в тоалетната на офиса, със smartphone в ръка и недовършен имейл на екрана.
На погребението шефът ще каже: "Беше ценен член на екипа. Ще ни липсва." И в понеделник ще обявят позицията.
Нормалността е станала патология. Простото човешко щастие (радост, игра, близост, почивка) е класифицирано като „непродуктивно", следователно безполезно.
Амбицията е болест, която те кара да се чувстваш виновен, когато си почиваш, тревожен, когато не напредваш, гневен, когато нещо се обърка. Превръщаш се в мениджър на собствената си мизерия.
Амбицията е автоимунно заболяване на душата. За да защити егото ти, тя унищожава всичко живо в теб.
Амбицията не се ражда от сила, а от страх. Страхът, че ако нямаш цел, си безсмислен. Страхът от тишината. Целта е просто начин да не гледаш в бездната.
Обществото ръкопляска на амбициозните хора, защото обича паразитите, които се самоизяждат. Нарича ги "Отдадени" и "Успешни". Докато те гният отвътре, обществото им дава награди, медали, повишения... и ги подтиква към следващото ниво на саможертва.
И накрая може би успяваш, стигаш върха, постигаш целта, и откриваш, че там няма нищо. Само по-студен вятър и по-голяма самота.
Когато умрат на 55 от инфаркт, на погребението всички казват: "Толкова много работеше."
Повечето хора никога няма да прочетат този текст докато край. Защото е прекалено дълъг. Времето им не позволява. Имат работа, срокове, цели.
И това е перфектната метафора за проблема.
Четеш за това как да живееш, но нямаш време да живееш, защото четеш как да живееш по-добре, за да имаш време, което отново ще прекараш в четене как да живееш.
Безкрайна симулация на живот.
Умирате заради работа, която след 5 години никой няма да помни, че сте вършили. Пропускате живота на децата си за бонуси, които ще отидат за лекарства.
Но продължаваме, защото алтернативата е да поемем риск, да кажем "не", да изберем живот вместо съществуване, но това изисква кураж, който стресът вече е изял.
Утре е понеделник и алармата е нагласена за 6:30.
И единственото, което ще остане от вас след 30 години, е папка в архива на човешките ресурси.
Поне робите в Рим са имали достойнството да се бунтуват. "
Ник Рей
От Лилия Маркова
