Vesta Help - Център за психологична подкрепа и логопедична терапия

13/11/2025

Днес ще обърнем внимание на това, какво представлява артикулационната гимнастика и какви са нейните ползи в логопедичната терапия.

✨️За тази цел Виктория- логопед в Център " Веста Хелп" споделя ефективни и забавни упражнения, с които можем да помогнем на децата да развият по-ясен и правилен говор.

🧏‍♀️Чрез игри, движения и усмивки, тя показва как артикулационната гимнастика може да се превърне в любимо занимание и същевременно – в ценен инструмент за речево развитие.

🗣️ Какво представлява артикулационната гимнастика?
Артикулационната гимнастика е комплекс от упражнения, които тренират мускулите и органите, участващи в говоренето – език, устни, бузи и челюст.
Тя има за цел да развие гъвкавост, сила и координация, така че тези органи да могат бързо и точно да заемат нужните позиции при произнасяне на звукове.

Редовната артикулационна гимнастика:
💬 подобрява яснотата и точността на произношението;
💪 укрепва мускулите на говорния апарат;
🙂 подпомага плавното и леко говорене, без напрежение;
👶 подготвя децата за правилно произнасяне на трудни звукове като „р“, „ш“, „л“ и други.

Освен, че имат терапевтичен ефект, упражненията често се представят под формата на игра – с огледало, картинки или рими, което ги прави забавни и мотивиращи за децата.

При редовна практика артикулационната гимнастика подпомага не само развитието на речта, но и правилното дишане, гълтане и мимическа моторика – изграждайки стабилна основа за ясен, изразителен и уверен говор. 🌟

➡️В коменари може да видите описани упражненията показани в клипчето.

*Видеото е в ускорен вариант, с цел да ви покажем повече техники. Упражненията във видеото са подредени по сложност.

📚 Използвана литература:

Orator.bg. Артикулационна гимнастика – какво е и защо е нужна?

9 Месеца. Артикулационна гимнастика.

Therapy Center. Говорна терапия и логопедични методи.

McCauley, R. J. et al. (2009). Effects of nonspeech oral motor exercises on speech. American Journal of Speech-Language Pathology, 18(4), 343–360.

03/11/2025

🌟Ноември – месецът на логопедията в Център "Веста Хелп"! 🌟

Този месец посвещаваме на вдъхновяващия свят на логопедията и на нашите специалисти, които са подготвили за Вас теми, снимки и видеа с полезна информация и интересни техники от света на логопедичната терапия! 🌈.

✨Днес стартираме с едно чудесно интервю с обичан от нас преподавател – Доц. д-р Екатерина Тодорова, която разказва за дислексията – какво представлява, как се проявява и как можем да подкрепим децата в това предизвикателство.

Следете страницата ни през целия ноември – очакват ви вдъхновяващи теми и полезни съвети от нашите прекрасни логопеди! 🌈

Парламентарната комисия по образование и наука прие на първо четене промени в Закона за предучилищното и училищното образование,...

30/10/2025

ПСИХОЛОГИЯТА ЗАД ТАТУИРОВКИТЕ: КОГАТО ТЯЛОТО ГОВОРИ ВМЕСТО ДУМИТЕ

Татуировките присъстват в почти всички култури по света и имат хилядолетна история като форма на телесно изкуство. През последните десетилетия интересът към тях значително нараства и те се превръщат в обичаен начин за себеизразяване.

Историята на татуировките е изключително богата и многопластова, отразявайки културното развитие на човечеството. Най-ранните доказателства за татуиране датират отпреди около пет хилядолетия, от неолитната епоха. Археолозите са открили следи от татуировки върху мумии, като се предполага, че тези знаци са имали ритуално или церемониално предназначение.
В Древен Египет татуировките се свързвали предимно с жените, които ги използвали като форма на естетична грижа и средство за подчертаване на красотата.
В Полинезия татуирането има дълбоки културни корени и до днес заема важно място в местната традиция. Там татуировките – наричани „tatau“ – символизират социалния статус, личната история и племенната принадлежност на индивида. Самата дума „татуировка“ произлиза именно от това понятие, което подчертава колко силно е влиянието на полинезийската култура върху света.
Едно от най-забележителните археологически доказателства за древното изкуство на татуиране е мумията на т.нар. Алтайска принцеса, открита в Република Алтай през 1993 г. на платото Укок. Смята се, че тя е принадлежала към номадската култура Пазирик и е живяла преди повече от 2 500 години. По тялото ѝ са открити изключително запазени татуировки, изобразяващи фантастични животни, елени и грифони. Тези изображения се тълкуват като символи на социален статус, духовна защита и принадлежност към определена група. Изследвания с близкоинфрачервена фотография показват, че татуировките са били направени с висока прецизност и вероятно от повече от един майстор.
В Япония татуирането също има древни традиции, свързани със самурайската култура. Японските татуировки, известни като „иредзуми“, се отличават с богати цветове и сложни композиции, които често изразяват вярност към определен род или социална група. В по-ново време обаче тези татуировки се свързват основно с якудза – известните японски престъпни организации. Въпреки това членовете им обикновено имат татуировки, които могат да бъдат напълно прикрити с дрехи, за да не се открояват в обществото.
В Тайланд татуирането има силен религиозен и духовен характер. Т.нар. „Сак Янт“ (Sak Yant) татуировки се изработват от будистки монаси и носят свещено значение. Вярва се, че те предоставят на носещия ги защита, сила и духовно равновесие, като са дълбоко вплетени в тайландската будистка традиция.
В Африка татуировките и сходните практики също имат дълбоки културни корени. Сред някои племена татуирането е част от инициационните ритуали, чрез които младите хора преминават към зрялост. Знаците по тялото символизират принадлежност към определена социална група или воинска общност.
В някои региони вместо татуиране се прилага практиката на скарификация – съзнателно образуване на ръбести белези (келоиди), които оформят декоративни мотиви. Тази техника е разпространена главно сред хора с по-тъмен фототип на кожата (тип VI по Фицпатрик).
С идването на колониализма и разпространението на монотеистичните абрахамически религии местните племенни традиции често били подложени на осъждане и стигматизация от страна на по-градските и западно ориентирани общества.
В Европа татуировките преминават през различни значения в зависимост от историческия контекст.
В миналото, по време на социални и религиозни конфликти, християните в страни като Албания, Косово, Гибралтар и Малта си татуирали кръстове по челото или ръцете, за да покажат вярата си.
С течение на времето обаче татуировките започнали да се свързват с престъпници, циркови артисти и по-късно с представители на ъндърграунд култури като пънк движението. Това довело до силно обществено неодобрение и предразсъдъци спрямо татуираните хора.
В началото на XXI век обаче възприемането на татуировките се променя коренно. Те се превръщат в широко разпространена форма на лично и художествено изразяване, а индустрията на татуирането бележи значителен растеж.
Съвременните технологии правят процеса по-безопасен, по-прецизен и хигиеничен, а днес все повече хора избират да се татуират като начин да изразят индивидуалност, емоции или важни житейски събития.

ПСИХОЛОГИЧЕСКОТО ВЪЗДЕЙСТВИЕ НА ТАТУИРАНЕТО

Кожата, като най-големия и най-видим орган на човека, се е превърнала в естествено платно за изразяване на личността. Чрез татуировките хората могат да покажат своите убеждения, чувства и житейски преживявания.
Мотивацията за татуиране често зависи от пола, възрастта, образованието и професионалната среда.

Международни проучвания показват, че най-честите причини включват желанието да се отбележи важен етап от живота, да се украси тялото или да се подчертае индивидуалността. Разликите между половете и между отделните държави също оказват влияние върху избора и символиката на татуировките.

Психологическите ефекти от татуирането са разнообразни и зависят в голяма степен от индивидуалните особености на човека. Сред ключовите фактори са личността, мотивацията за поставяне на татуировка, предишният житейски опит, както и начинът, по който обществото или културата възприемат татуираните хора.

За мнозина татуировката е форма на себеизразяване и средство за утвърждаване на идентичността. Тя може да помогне на човека да се почувства по-уверен, да засили позитивното му самовъзприятие и да подчертае уникалността му. Много хора избират символи с дълбоко лично значение, свързани с важни събития, ценности или близки хора.

В някои култури татуирането се възприема като ритуал на посвещение, чрез който индивидът доказва своята издръжливост, смелост и самоконтрол. Самият процес на татуиране, както и периодът на възстановяване след него, могат да допринесат за развитието на търпение, дисциплина и устойчивост — качества, които укрепват самочувствието и увереността на човека.

От друга страна, не при всички преживяването е положително. Някои хора изпитват съжаление или разочарование след татуиране, особено ако решението е взето импулсивно или ако с времето значението на татуировката се промени. Тогава се наблюдава явлението „съжаление за татуировка“ — усещане за неудовлетворение или разочарование от направена татуировка. Данните показват, че този феномен става все по-разпространен с увеличаването на популярността на татуировките, като най-често се среща при хора, които са се татуирали за първи път в по-ранна възраст.

В отговор на това през последните десетилетия са разработени съвременни методи за премахване на постоянни татуировки. Най-разпространената и ефективна процедура е лазерната терапия.

И мотивацията, и съжалението са свързани с психологическите и културните особености на личността. Татуировките могат да разкрият вътрешния свят на човека — неговите конфликти, преживявания и ценности. Поради това те представляват интерес и за психодерматологията, тъй като дават възможност специалистите да разберат повече за емоционалното и поведенческото състояние на пациентите си.

ПРИЧИНИ ДА НЕ СИ ПРАВИМ ТАТУИРОВКИ

Научни изследвания показват, че хората, които не си правят татуировки, често се мотивират от различни социални, културни и здравни фактори. Един от основните мотиви е религиозните убеждения. Според проучване, 11% от участниците, които не са си направили татуировки, посочват религиозни причини като основен фактор. Някои хора възприемат тялото си като храм и предпочитат да го запазят чисто, съобразявайки се с религиозните си възприятия.

Друг фактор е професионалната среда. Проучване показва, че жени с видими татуировки срещат трудности при намирането на работа и получават по-ниски начални заплати. Това се дължи на възприятията на работодателите за професионализъм и компетентност, свързани с видимите татуировки.

Здравните рискове също играят роля. Изследвания показват, че татуировките могат да увеличат риска от развитие на кожен рак и лимфом, особено при хора с големи татуировки. Възможните механизми включват натрупване на пигменти в лимфните възли и хронично възпаление.

Социалните възприятия също влияят на решението. Проучване показва, че хората с татуировки често се възприемат като по-малко красиви в сравнение с тези без татуировки, особено когато татуировките са на лицето. Това може да повлияе на социалната приемственост и личните взаимоотношения.

КАКВО НИ КАЗВАТ ПРОУЧВАНИЯТА В БЪЛГАРИЯ

Според проучване, проведено през февруари 2022 г., около 19% от българите заявяват, че имат татуировка. Мъжете са по-често татуирани от жените, а почти половината от хората на възраст между 18 и 29 години притежават татуировка. Основните причини за татуиране включват естетика/стил (44%), изразяване на любов към определен човек (38%) и самоидентификация (28%). Малък процент от татуираните (3%) се тревожат, че това може да им попречи при намирането на работа. Въпреки това, 22% от българите биха променили мнението си за непознат, ако видят, че има татуировка.

В заключение, татуировките не са просто мастило върху кожата. Те са средство за себеизразяване, културно наследство и психологическо укрепване, което съчетава миналото, настоящето и бъдещето на индивида в едно комплексно и многопластово послание. Разбирането на татуировките като наративни елементи може да предостави ценни перспективи за изследванията на културната и личностна идентичност.

ИЗТОЧНИЦИ:

Antiquity, Cambridge University Press, 2021 — “High-resolution near-infrared data reveal Pazyryk tattooing methods”
Chiroecă, A.-C., & Orzan, O. A. (2023, December). The evolution of tattoos as personal brands. Dermatovenerologia. Retrieved from https://pmc.ncbi.nlm.nih.gov/articles/PMC10043702/
Jails to Jobs. (n.d.). Study finds visible tattoos prevent women from getting jobs and, if hired, lead to lower starting salaries. Retrieved from https://jailstojobs.org/study-finds-visible-tattoos-prevent-women-from-getting-jobs-and-if-hired-lead-to-lower-starting-salaries
Psychology Today. (2019, September). Why people get tattoos. Retrieved from https://www.psychologytoday.com/us/blog/head-games/201909/why-people-get-tattoos
Reddit / r/science. (2013, May 21). New research suggests that the general population perceives people with visible tattoos differently. Retrieved from https://www.reddit.com/r/science/comments/1hc4187/new_research_suggests_that_the_general_population
The evolution of tattoos as personal brands: General reports – History of tattoos. (2023). ResearchGate. Retrieved from
Тренд. (2022, 17 февруари). Малко над един милион българи имат татуировки. Българска телеграфна агенция (БТА).

23/10/2025

"ТИХОТО НАПУСКАНЕ" НА РАБОТНОТО МЯСТО И КАКВО ГО ОТЛИЧАВА ОТ БЪРНАУТ

По време на консултативната ми работа с възрастни в Център „Веста хелп“, клиентите често споделят за липса на всякаква мотивация по отношение на своята работа, въпреки че харесват професия си. Говорят за несъзнателно „изключване“ от работния процес и липса на удовлетворение от професионалните си задължения. Тези наблюдения не за първи път провокират интереса ми към факторите, които водят до емоционално отчуждение и намалена ангажираност на работното място. Първата ми мисъл, като специалист е, че става въпрос за така популярния в съвременния свят „burnout“, но търсейки повече информация по темата, се натъкнах на нов феномен от последните години- „тихо напускане“ (Quiet Quitting) – състояние, при което служителите не напускат физически работата си, но постепенно се изключват психически и ограничават усилията си до минимално изискваното. Това явление ни предлага нова перспектива за разбиране на мотивацията, професионалното удовлетворение и психологическото благополучие на работещите в съвременната динамична трудова среда.

КАКВО ВСЪЩНОСТ ПРЕДСТАВЛЯВА ТИХОТО НАПУСКАНЕ

Последните научни изследвания показват, че „Тихото напускане“ не е бунт срещу работодателя, а защитен механизъм, който служителите използват, когато чувстват, че усилията им не се оценяват, очакванията са прекомерни, а балансът между работа и личен живот е нарушен. Вместо да напуснат открито, те започват постепенно да се изключват психически – избягват допълнителни задачи, минимизират комуникацията и губят мотивация.
Според проучване на Gallup (2023) повече от 50% от работещите по света се чувстват „емоционално отчуждени“ от работата си, което е основен белег на тихото напускане.

📌 ОСНОВНИ ПРИЧИНИ

Международни изследвания показват, че явлението се дължи на комбинация от фактори:
• Емоционално изтощение – прекалено натоварване без адекватна подкрепа или признание.
• Липса на смисъл и автономия – служителят не вижда стойност в усилията си.
• Слаба организационна култура и лошо лидерство – липса на обратна връзка, несправедливост, токсична среда.
• Дигитален стрес – постоянна достъпност, онлайн срещи, размиване на личното време.

📉 КАКВИ БИХА МОГЛИ ДА БЪДАТ ПОСЛЕДСТВИЯТА

„Тихото напускане“ не е просто мързел или липса на амбиция, а сигнал за дисфункционална работна среда.
За служителя: намалена самооценка, липса на мотимация, социална изолация.
За организацията: спад в производителността, липса на креативност, по-високо текучество.
Изследване в MDPI (2024) показва, че липсата на психологическа безопасност в екипа засилва тенденцията за тихо напускане., а създаването на скала за измерване на това явление (Quiet Quitting Scale, 2024) говори, че учените вече го разглеждат като реален психологически и организационен феномен.

🏠 ВИЯНИЕТО НА РАБОТАТА ОТ ВКЪЩИ (home office)

Фактор, който не можем да подминем и ще засегнем е темата за работата от вкъщи, която промени коренно трудовата динамика. След пандемията голяма част от служителите преминаха към хибриден или изцяло дистанционен модел, което се оказа двустранен феномен – с потенциал както да предотврати, така и да засили тихото напускане.

💡 Положителни ефекти:
Много изследвания показват, че home office може да увеличи удовлетвореността и мотивацията, когато служителите имат автономия и доверие.
• Gajendran & Harrison (2022) установяват, че умерената дистанционна работа подобрява баланса между личен и професионален живот и намалява стреса.

⚠️ Отрицателни ефекти:
От друга страна, дългосрочната изолация води до емоционално отчуждение и липса на чувство за принадлежност.
• Wang et al., Harvard Business Review (2021) отбелязват, че дистанционните служители са по-податливи на самота, по-ниска мотивация и слаб ангажимент, особено при отсъствие на ефективна комуникация и екипна култура.
Размиването на границите между работа и личен живот може да доведе до скрито прегаряне, когато външно служителят изглежда активен, но вътрешно е демотивиран и изтощен.

🧩 Ключов фактор – организационната култура:
• Изследвания на MDPI (2024) показват, че не моделът на работа сам по себе си, а начинът, по който е организиран, определя появата на тихо напускане.
• Компании с открита комуникация, редовна обратна връзка и усещане за принадлежност срещат значително по-малко случаи на емоционално отчуждение.

💡 ПСИХОЛОГИЧНИ ИЗМИРЕНИЯ

Според психологичните проучвания „тихото напускане“ е свързано с емоционално изтощение, отчуждение и загуба на идентичност в професионалната роля. Служителите, които се чувстват „невидими“, възприемат минимализма в труда като начин за самосъхранение. Явлението е както организационен, така и социалнопсихологически симптом на съвременната работна среда.

💁‍♀️КАКВА Е РАЗЛИКАТА МЕЖДУ ТИХОТО НАПУСКАНЕ И БЪРНАУТ?

Разлика има, тя е съществена и се състои най-вече в характера на явлението и неговите последствия. Тихото напускане представлява съзнателно решение на служителя да спре да върши допълнителна работа извън своите договорени задължения. Човекът продължава да изпълнява основните си задачи, но отказва да поема повече отговорности, които не са част от работния му договор, с цел да запази баланс между работа и личен живот. Това поведение обикновено се провокира от усещане за несправедливост, липса на признание или прекомерно натоварване и може да се разглежда като стратегия за самоопазване и ограничаване на стреса.

Бърнаутът, от друга страна, представлява състояние на психическо, емоционално и физическо изтощение или т.нар "професионално прегаряне", вследствие на продължителен стрес и претоварване на работното място. Той се характеризира с хронична умора, чувство за безсилие, цинизъм към работата, намалена ефективност и често физически симптоми като проблеми със съня, главоболие или мускулни болки. Бърнаутът не е съзнателен избор, а реакция на продължителни натоварвания, които превишават ресурсите на индивида, и изисква възстановяване чрез почивка, промяна на работния режим или професионална помощ.

Съществената разлика между двете явления е, че тихото напускане е стратегическо и контролирано поведение, докато бърнаутът е изтощително състояние, което възниква, когато организмът и психиката са пренатоварени от стреса. Докато тихото напускане позволява на служителя да съхрани мотивацията и функционалността си, бърнаутът води до загуба на интерес към работата и сериозно намаляване на ефективността.
Литературата потвърждава тези различия. Maslach и Leiter (2016) описват бърнаута като синдром на емоционално изтощение, деперсонализация и намалено лично постижение, причинен от хроничен стрес на работното място. Хуанг, Лий и Хау (2022) разглеждат тихото напускане като стратегическа реакция на прекомерни очаквания и липса на признание, при която служителят поставя граници и съзнателно намалява извънредните усилия.

📚 Използвана литература:
1. American Psychological Association (APA Monitor, 2023). The Hidden Costs of Remote Work.
2. PubMed (2024). Development and validation of the Quiet Quitting Scale. https://pubmed.ncbi.nlm.nih.gov/40233122
3. Gallup Global Workplace Report (2023). Employee Engagement and Burnout Trends.
4. Gajendran, R. S., & Harrison, D. A. (2022). The Good, the Bad, and the Unknown About Telecommuting: Meta-analysis of Psychological Outcomes. Journal of Applied Psychology.
5. Huang, G., Lee, S., & Hou, Y. (2022). Quiet Quitting and Employee Engagement: Boundaries and Motivation in the Workplace. Journal of Organizational Behavior, 43(5), 654–670.
6. Harvard Business Review (Wang, B., Liu, Y., Qian, J., & Parker, S. K., 2021). Achieving Effective Remote Working During the COVID-19 Pandemic: A Work Design Perspective.
7. Maslach, C., & Leiter, M. P. (2016). Burnout: The Cost of Caring. Malor Books
8. MDPI (2024). Hybrid Work, Psychological Safety and Employee Engagement.

Автор на публикацията:
Веселина Илиева- клиничен психолог и консултант в Център "Веста Хелп"

✨️В случай, че желаете да получите повече информация за дейността на Център "Веста Хелп" или да запишете час за психологична консултация може да се свържете с нас на телефон 0877 508 700 или да попълните заявка за консултация, чрез линка:👇

https://vesta.help/zapisvane-na-chas/

02/10/2025

Създадохме Център за психологична подкрепа и логопедична терапия „Vesta Help“ с една основна мисия – да предоставим качествена психологична и логопедична помощ на деца, младежи и възрастни, които търсят подкрепа и удовлетворение в динамиката на живота си.

В нашия екип работят опитни психолози и логопеди, които подхождат индивидуално към всяка ситуация – с внимание към личната история, потребностите и темпото на развитие на всеки човек. Вярваме, че с разбиране, търпение и професионален подход могат да се постигнат истински и трайни резултати.

Vesta Help

18/09/2025

ЗАУЧЕНА ТРЕВОЖНОСТ: КАК ПРЕДАВАМЕ ТРЕВОЖНОСТТА СИ НА ДЕЦАТА, БЕЗ ДА ГО ОСЪЗНАВАМЕ?

Защо някои деца се страхуват от неща, които никога не са им причинявали вреда? Защо някои деца внезапно започва да се тревожи за неща, за които преди това изобщо не се е замислял? Защо дете, което е израснало в иначе любящо семейство, може да развие необяснимо високи нива на тревожност?

Отговорът може да се крие не в това, което изрично сме казали или направили, а в невидимите сигнали, които неосъзнато изпращаме всеки ден. Наследяването на тревожност от родител към дете е като тиха зараза - предава се през микро-израженията на лицето ни, интонацията на гласа ни, начина, по който реагираме на неочакваното и света, който несъзнателно създаваме за детето си.

💡ТРЕВОЖНОСТТА СЕ ПРЕДАВА по три основни пътя: генетично наследяване, моделиране на поведение и предаване на информация. Процесът се влияе от:
📍нашите собствени тревожни реакции и как ги изразяваме
📍начина, по който говорим за света и възможните заплахи в него
📍степента, до която контролираме или ограничаваме детето
📍как реагираме, когато детето се сблъска с предизвикателства
📍какви послания изпращаме за неговите способности да се справи.

Изследванията показват, че децата на тревожни родители имат 5 до 7 пъти по-висок риск да развият тревожно разстройство в сравнение с децата на нетревожни родители. При това само 30-40% от тревожността се обяснява с генетични фактори - останалите 60-70% са резултат от средата и начина, по който живеем и възпитаваме. Звучи притеснително, нали? Но всъщност това е и обнадеждаващо - означава, че имаме контрол върху голяма част от процеса.
Тревожността "се онаследява", когато има разминаване между това, което искаме да предадем на детето си (увереност, спокойствие, доверие) и това, което всъщност демонстрираме чрез поведението си. Колкото по-голямо е това разминаване, толкова по-вероятно е детето да усети и абсорбира нашата скрита тревожност, независимо от думите, които казваме.

🔍КАК ИЗГЛЕЖДА ПРЕДАВАНЕТО НА ТРЕВОЖНОСТ В ЕЖЕДНЕВИЕТО?
Представете си тази ситуация: 5-годишно дете се катери на пързалката в парка. Тревожният родител веднага започва да казва: „внимавай, не толкова високо, ще падеш, хайде слез, това е опасно". Дори когато детето се справя перфектно, родителят продължава да изглежда напрегнат и готов да се намеси. В същото време, нетревожният родител наблюдава отблизо, но позволява на детето да изследва границите си, като се намесва само при реална опасност.
Но защо правим това? Защо не можем просто да "изключим" тревожността си? Отговорите на рационално ниво може да са много различни: „Детето ми е най-важното нещо и не мога да си позволя да му се случи нещо лошо", „Светът е пълен с опасности и трябва да го подготвя за тях", „Ако не внимавам постоянно, ще стане нещо ужасно и ще е моя вина". Други пък споделят: „Когато бях дете, родителите ми не ме предпазиха от някои неща и не искам детето ми да преживее същото", „По-добре да прекалявам с грижите, отколкото да подценя рисковете" и т.н.
Междувременно, продължаваме да демонстрираме тревожни модели на поведение, често без да си даваме сметка, защото:

📌се опитваме да предвидим и контролираме всички възможни рискове
📌изпращаме послания, че светът е опасно място, където трябва постоянно да внимаваме
📌неосъзнато ограничаваме възможностите на детето да се научи да управлява собствените си страхове
📌показваме чрез собственото си поведение, че тревожността е нормалната реакция към новото и неизвестното.

🤷‍♀️Тогава КАК СЕ СПРАВЯМЕ С НЕВИДИМАТА МРЕЖА НА ТРЕВОЖНОСТТА?
Когато въпросът засяга дълбоко вкоренени модели на тревожност, които засягат отношенията ни с детето и неговото развитие, най-ефективният подход е да потърсим професионална помощ - индивидуална терапия за родителя или семейна терапия.
В нашата статия за свръхпротективно родителство https://vesta.help/blog/psihologia-deca/%D1%81%D0%B2%D1%80%D1%8A%D1%85%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%82%D0%B5%D0%BA%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%BD%D0%BE-%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE/ вече сме обсъждали онова, което често е следствие от родителската тревожност. Когато разпознаем механизмите на предаване на тревожност, можем да работим по-целенасочено върху промяната на моделите си.
За по-леки случаи на тревожност, които можем да управляваме сами, ето някои практически стъпки:

✨️Опознайте себе си: научете се да разпознавате собствените си тревожни реакции преди да ги демонстрирате пред детето - спрете се, поемете дълбоко дъх, попитайте се „Това реална опасност ли е или моята тревожност говори?"
✨️Моделирайте спокойни реакции: когато се случи нещо неочаквано, покажете как можем да реагираме спокойно - „Ох, нещата не вървят точно както планирахме, но ще намерим начин да се справим"
✨️Преформулирайте заплахите: вместо „Внимавай, ще падеш!" кажете „Виждам, че се катериш високо. Чувстваш ли се сигурно там?"
✨️Позволете контролирани рискове: дайте на детето възможности да изпробва способностите си в безопасна среда, дори ако това ви кара да се чувствате неспокойни
✨️Разговаряйте за емоции: когато и вие, и детето се чувствате тревожно, говорете открито за чувствата - „И аз се тревожа понякога. Какво правим, когато се чувстваме така?"
✨️Не скривайте всички тревоги: ако се тревожите за нещо обосновано, споделете го по възрастово подходящ начин, но покажете и как се справяте с тревогата.

➡️КОНКРЕТНИ ТЕХНИКИ ЗА ПРЕКЪСВАНЕ НА ТРЕВОЖНАТА ВЕРИГА
⏰️Техниката на "паузата": Когато забележите, че започвате да реагирате тревожно, направете пауза от 5 секунди. Помислете: „Какво би направил спокоен родител в тази ситуация?" Това кратко прекъсване може да промени цялата динамика.
Преработване на вътрешните коментари: Вместо „Ох не, нещо лошо ще се случи" си кажете „Детето ми изследва света и това е нормално и здравословно."

🙌Ограничаване на предупрежденията: Ако обикновено казвате 5 предупреждения за потенциални опасности, намалете ги на 2. Вместо това покажете доверие: „Знам, че можеш да внимаваш сам."

🎉Празнуване на смелостта: Когато детето направи нещо, което ви е карало да се тревожите (но се е справило добре), отбележете го: „Видя ли как се справи чудесно? Бяха смел и внимателен едновременно."
Според немските изследвания, децата най-силно усвояват тревожни модели между 6 и 12-годишна възраст - периода, в който активно наблюдават и подражават на поведението на родителите си. Това прави тази възраст критична за въвеждането на здравословни модели на справяне с тревожността.

КОГАТО ДЕТЕТО ВЕЧЕ ПРОЯВЯВА ТРЕВОЖНОСТ
Ако забележите, че детето ви е започнало да демонстрира необичайно високи нива на тревожност:
✨️Не минимизирайте страховете му - те са реални за него
✨️Помогнете му да научи техники за самоуспокояване подходящи за възрастта
✨️Постепенно го излагайте на ситуации, които причиняват леки тревоги, но в подкрепяща среда
✨️Търсете професионална помощ от детски психолог, ако тревожността на детето започне да пречи на ежедневните му дейности.

Помнете, че перфектният родител не е този, който никога не изпитва тревога, а този, който се учи как да я управлява здравословно и да не я предава несъзнателно на детето си. Промяната започва с осъзнаването, продължава с практика и се поддържа с постоянство и състрадание към себе си.

Източници:
Fisak, B., & Grills-Taquechel, A. E. (2007). Parental modeling, reinforcement, and information transfer: Risk factors in the development of child anxiety. Clinical Child and Family Psychology Review, 10(3), 213-231. https://www.tandfonline.com/doi/full/10.1080/02673843.2021.1980067
Murray, L., de Rosnay, M., Pearson, J., et al. (2008). Intergenerational transmission of social anxiety: The role of social referencing processes in infancy. Child Development, 79(4), 1049-1064. https://pmc.ncbi.nlm.nih.gov/articles/PMC2871979/
Liu, S., Zhou, N., Fang, J., et al. (2025). Is parental anxiety related to child anxiety? Insights from a four-wave longitudinal study in a Chinese context. Frontiers in Psychiatry, 16, 1570652. https://www.frontiersin.org/journals/psychiatry/articles/10.3389/fpsyt.2025.1570652/full
Hudson, J. L., & Rapee, R. M. (2004). From anxious temperament to disorder: An etiological model. In R. G. Heimberg, C. L. Turk, & D. S. Mennin (Eds.), Generalized anxiety disorder: Advances in research and practice (pp. 51-74). https://www.frontiersin.org/articles/10.3389/fpsyg.2019.00262/full