07/11/2025
Като деца често ставаме свидетели на истории, които не разбираме. Те нямат начало и край — само отчетливо присъстващи в паметта ни отрязъци от сцени, преливащи една в друга: страх, срам, тъга, гняв. И други, по-добри също, разбира се, наред с болезнените.
В тях няма поуки, няма ясни герои и злодеи. Има само усещането, че светът е по-голям от нас и по-непредсказуем, отколкото можем да понесем като деца.
Когато имаш белези, те първо са пречка.
Поглеждаш ги с неприязън, като маркировки от терен, по който не си избрал да преминеш, но се е наложило.
Но те всъщност са доказателства. За хора, на които си вярвал. За удари, буквални или не. С времето забелязваш, че белезите не са само болка. Те са картографирането на тялото и личността ти. Травмите ти разказват за теб: за
миловидното дете, което е търсело щедрост в свят, който не винаги е бил благоразположен; за невинността ти, която се е разпаднала на парчета, заедно с доверието; за любовта ти, която сега се е барикадирала зад кора от защити. Но белезите свидетелстват, че невинността, доверието, любовта са там, съшити в тъканта на тялото ни.
Най-трудната част от порастването е не да разбереш миналото. А да му позволиш да бъде част от теб, без то да определя посоката.
В тези теми се впускаме с поредната група Праймъл 1 в Боровец. Първо гледаме натам, към изтерзаното ни малко Аз, с подкрепа и насърчение. Постепенно, преминавайки през пластовете на натрупани емоции започваме да забелязваме, че страхът ни е дал чувствителност. Че срамът ни е дал състрадание. Че тревожните нощи са подсилили гласа ни. Започваме да осъзнаваме, че не сме сами.
Всеки носи белези под усмивката си.
И всички търсим едно и също: доказателство, че можем да се променим, без да изтрием това, което сме били.
И ако слушаме внимателно, белезите ни учат, че силата не е в това да забравим.
Силата е да продължим — да изградим живот, в който миналото не ни заключва, а ни отваря. Към другите. Към други истории. Към възможността да бъдем нежни — към себе си и към света.
Белезите ни не са дефект. Те са подпис. Памет за това откъде идваме —
и как сме се придвижили.
