08/02/2024
Нека не забравяме, че хората сме животни. Правим повече от това, което ни носи щастие и по-малко от това, което ни лишава от него. Движим се на база усещания. Често обаче целите ни съдържат в пътя си смесени усещания и понякога сладкото сега е горчиво после, както и обратното. Това обаче не важи за взаимоотношенията. Там сладкото е сладко, а горчивото е горчиво, както сега, така и след време, затова е важно да се награждаваме взаимно.
Лошото е, че не го правим. Лошото е, че си мислим, че сме толкова по-различни от животните и следствие на това не ползваме техниките, които работят в сто процента от случаите при тях. Най-работещата техника е наградата. Казваме на кучето да седне, то го прави и получава наградка. Ако не го направи, не се ядосваме, не го бием, не очакваме, че "само ще се сети, че искаме това от него", не му вменяваме вина, че не ни обича, ако не седне, не му се караме, а му даваме време, малка почивка и след това опитваме отново. Защото наказанието никога не е работело, то създава пропаст и недоверие. Единственото, което работи е награждаването в комбинация с търпението, защото това е да проявиш уважение. Това е да се отнесеш с разбиране към някой, от когото очакваш нещо, което е всъщност твое лично желание, не неговото. А какво правим ние хората (животни) в отношенията си с другите хора (животни)? Наказваме винаги, награждаваме рядко или никога.
Винаги се цупим, когато някой не каже това, което ни се е искало да каже, но никога не поощряваме "правилните" думи и реакции. Винаги наказваме, когато искаме да ни е подредено а хората, около нас разхвърлят. Почти никога не награждаваме оправеното легло или измитите съдове, защото "то това е нормата, защо да се ръкопляска, мен поощрява ли ме някой, че го върша всеки ден?". Винаги наказваме, когато някой не си спази дори само едно от обещанията към нас, но не награждаваме когато спазва десетките други. Винаги наказваме, когато не получим това, от което се нуждаем, но не вербализираме благодарността си всеки път, когато го получаваме. Винаги наказваме, когато даден конфликт ескалира, но не си благодарим взаимно, когато някой реши да потуши огъня и да стъпи крачка назад.
Много хора ще кажат, че не взимат другия за даденост и го ценят, но ако не награждават (с думи, с усмивка, с прегъдка, с нещо, което знаем, че другия цени, с внимание, с друг облекчаващ тежестта на другия жест) обикновените взаимодействия в ежедневието, то това е именно да се обезчувствиш за сладкото, което получаваш. А това, което получаваш и не оценяваш, вселената има навика да ти взима, за да разбереш що е благодарност, дори когато е вече късно.
Често отговорът на тази теория е "Защо да благодаря за нещо, което е елементарно и аз лично правя непрекъснато?". Защото във взаимоотношенията животът така събира хората (майка-дете; мъж-жена; баща-син; колеги на работа; приятели и тн.), че винаги на едно място се оказват един математик и един художник (метафорично). Тоест винаги имаме двама човека, замесени от различно тесто. Дори и двамата да са художници единият ще рисува пейзажи, другият портрети на хора. Винаги ще са достатъчно различни, за да може истинската любов... да се прояви.
Защо истинската любов? Защото когато романтичният тип поиска от прагматика да му напише поема, това е толкова трудно, колкото когато прагматикът поиска от романтичния тип да планира лятната им ваканция, като дни, разходи и престой. В един конфликт всеки от двамата може да защити своята страна и да каже "Толкова ли ти е трудно да напишеш три реда?" или "Толкова ли ти е трудно да отвориш два сайта и един калкулатор?", но какъв е смисълът да се прехвърля топката? Любовта е да чуеш нуждите на другия и да си кажеш "Това не ми е приоритет в моя живот и ще ми е трудно да го направя, защото не искам (или не виждам смисъл, или го смятам за грешно или не ми се струва вълнуващо), но щом е на човека, когото обичам, ще направя стъпки в тази посока." И тук отговорът на другия прави цялата разлика в резултата.
Когато човекът, който обича да живее в хаос пусне пералня, подреденият не трябва да дойде и да му каже "А пода защо не е изметен?". Тази малка за единия, но гигантска за другия крачка, трябва да бъде разпозната, като гигантска от този, за когото е малка, защото в противен случай няма дори да се повтори.
Ето го уравнението:
Никакво усилие (не се пуска пералня) + Човек, който държи да го прави и в крайна сметка сам ще го направи = Чисти дрехи и малко мъмрене
срещу
Полагане на усилие (нещо, което не е важно за нас, но е важно за другия) + Човек, който държи на същото = Наказание (че не е достатъчно и може повече) или Апатия (липсваща награда).
Изчезва цялото желание на човек да полага усилие, защото както казах, хората сме животни и ще търсим наградата и ще бягаме от наказанието. Следователно и в отношенията, колкото и да сме лоялни, рано или късно ще се махнем, ако не сме ценени, обичани, видяни, валидирани за всичко, което правим, а вместо това чуваме само в какво не сме достатъчни.
Защото наградата за човека не е лакомство, наградата е да покажеш, че виждаш, че някой полага усилия, за да се чувстваш ти добре. Можеш да си мислиш, че никой не обича да живее в хаос, но това е илюзия, която си повтаряш и доказваш по други пътища, но не е ултимативната истина за всеки и всъщност има много хора, които изпитват силен дискомфорт, когато домът е "аптека". Избрах конфликта на тема ред и хаос, защото е най-често срещан в битовия съвместен живот, но правилото може да се приложи при всички контрасти между двамата човека. Единият е много гушлив и привързан, другият обича повече време, в което да е насаме. Единият е социален и обича излизанията с много хора, другият предпочита компанията на двама ви, вкъщи. Единият е силно ориентиран към кариера и развитие, другият е силно ориентиран към любовта и темата семейство. Единият вярва в езотерични или други философски концепции, другият е скептик. Единият слуша музика силно, другият въобще не обича и не слуша дори насаме. И така нататък и така нататък. При всички разлики помежду ви има потенциал за свързване на дълбоко ниво, защото общите ви предпочитания НЕ изискват УСИЛИЕ. А когато нещо изисква усилие то се цени повече. То е по-качествено, по-стойностно, обикновено по-скъпо също.
Затова и, когато поетът напусне математика и новият му партньор е друг артист, той все още мечтае за поемата на математика, докато от артиста ще иска стабилност и прагматичност, въпреки че той може да му напише томове поеми. Това, което искаме да видим е желанието на човека отсреща да се обогати и приеме нови форми. Да види нашите нужди, като средство за личен прогрес. И най-вече искаме да бъдем видяни. Защото когато някой заговори нашия език, всичко става толкова по-сладко и толкова по-истинско. Но за тази цел е важно да не се смеем на първите му думи на този нов език. Или да ги пренебрегваме, сякаш вече тряба да го говори, като роден. За тази цел и ние трябва да слушаме и попиваме от новата култура на света, в който живее другия и да се опитваме да я разберем. Толкова е хубаво за интроверта да чуе "Днес няма да излизам с приятели, ще си вземем храна и ще си гледаме сериали вкъщи". Толкова е хубаво за контролиращия да чуе "Не го мисли, аз ще го направя."
Ако запомним винаги да благодарим, дори когато някой ни отваря вратата или ни посреща с прегръдка (вместо да смятаме, че така е редно и това е минимумът, който заслужаваме и разбира се може още и даже трябва да му напомним на този човек, че може още..) вселената ще продължи да дава и любовта ще тече свободно към нас. Влезем ли в апатия, колкото и да получаваме, все няма да ни стига и с това ще нараним хората, които безуспешно се борят да ни направят щастливи. Ще ги обезкуражим, доказвайки им, че каквото и да направят в наше име, трябвало е да е друго или повече. Да се ценим и уважаваме и да имаме интерес към чуждия свят е най-силната проява на любов, която можем да дадем на някого.
Ванеса Виденова
