04/11/2025
Тя се преструваше на луда, за да попадне в психиатрична клиника.
И това, което видя вътре, промени света завинаги.
Септември 1887 г.
23-годишната журналистка Нели Блай влиза в евтина стая в пансион в Ню Йорк с една опасна идея - да убеди всички, че е луда.
Тя се взира в стената с часове, говори накъсано, отказва да спи, преструва се, че не си спомня името си.
Няколко часа по-късно хазяйката се обажда в полицията, а на следващия ден лекарите, едва след като са я погледнали, ѝ поставят диагноза „очевидно психично заболяване“.
48 часа по-късно Нели се озовава зад стените на женския приют на остров Блекуел.
Без истински преглед, без да говори със семейството си - само печат и съдбата ѝ е предопределена.
Точно това искаше да докаже.
Защото Нели Блай е разследваща журналистка, която се е съгласила на мисия, която може да съсипе живота ѝ.
Ако вестникът не можеше да я освободи, тя щеше да остане там завинаги, хваната сред „лудите“, без шанс да докаже здравия си разум.
Но истината се оказа по-страшна, отколкото си е представяла.
В болницата, в която бяха настанени повече от 1600 жени, царуващият принцип не беше лечението, а мъчението.
„Терапия“ означаваше студени бани в ледена вода, докато тялото посинее от студа.
Храната беше гнило месо, твърд хляб, мръсна течност вместо чай.
Жените, които се оплакваха, бяха бити или изолирани.
Медицинските сестри действаха не като болногледачки, а като надзирателки.
Лекарите идваха рядко - и не слушаха.
Оплакванията бяха наричани „халюцинации“, а раните - „измислици“.
И най-лошото е, че повечето от тези жени не бяха психично болни.
Те бяха имигрантки, които не говореха английски,
жени от бедни семейства, изоставени от съпрузите си,
тези, които бяха смятани за „трудни“ или „неудобни“.
Единственото им престъпление беше, че бяха нежелани.
И след като веднъж бяха хвърлени вътре, беше почти невъзможно да се измъкнат.
Всеки опит да се докаже, че си здравомислещ, само потвърждаваше „диагнозата“.
Нели живя в този ад 10 дни.
Тя помнеше всеки детайл, всяко лице, всяка несправедливост.
И когато най-накрая беше освободена, тя записа всичко – дума по дума.
Нейният доклад „Десет дни в лудница“ беше публикуван през октомври 1887 г. и се превърна във взрив.
Обществото беше шокирано.
Как е възможно подобно нещо да се случи в „цивилизования“ Ню Йорк?
Как е възможно хората, особено жените, да бъдат държани в такива нечовешки условия?
След разследването правителството на Ню Йорк отпусна над 1 милион долара за реформиране на системата за психиатрична помощ – огромна сума за времето си.
Правилата бяха променени, персоналът беше обучен, създадени бяха нови механизми за защита на пациентите.
Това беше повратна точка – както за журналистиката, така и за правата на човека.
Нели Блай доказа, че думите могат да променят системите.
Че журналистиката не е само за новини, а за справедливост.
И че един смел човек може да даде глас на хиляди, които са мълчали.
Островът на Блекуел сега има различно име - остров Рузвелт,
но нейната смелост все още е жива.
Всеки журналист, който работи „под прикритие“ днес,
всяка реформа в областта на психичното здраве -
е ехо от онези десет дни, които Нели прекара в ада.
Тя не търсеше слава.
Тя търсеше истината.
И заради нея светът вече не можеше да отмести поглед.
/ Татьяна Бабяк/
