16/11/2025
На вратата се почука и този път не казах “Да?”, а лично отворих, защото бях до нея – миех си ръцете на умивалника.
Беше познайте кой? Същият. Украсяваше коридора само като си стоеше там и се усмихваше закачливо. И моите устни се разтеглиха в усмивка даже преди да се усетя, че го правя. Без да казвам нищо, отстъпих встрани и го пуснах да влезе.
Той застана насред стаята и изглежаше като някакъв ЛеоПардо да Винчи, слязъл от лъскава реклама за фитнес уреди. Но този път широките рамене не ми се виждаха чак толкова странни на фона на мебелите в кабинета ми. Защото – както съм отбелязвала и преди – човешкото възприятие може да претръпне и да се адаптира дори към най-анормални явления в обкръжението си. Обаче все пак – и по домашному познато също не изглеждаха.
Притворих вратата, но без да я затварям. Тези от вас, които са чели викториански новели, вероятно ще се сетят защо. Причината да знам това правило на добрите маниери не беше изучаването на викторианския етикет, а фактът, че то представляваше неписан закон в чуждестранното студентско общежитие, в което бях живяла почти седем години. Общежитието беше пълно с араби, иранци, индуси, китайци и какви ли още не; и беше прието, че когато момиче ходи на гости в стаята на момче или обратното – и ако не са женени или сгодени – вратата трябва да се оставя отворена. Затворена врата винаги предизвикваше вдигане на вежди.
– Радвам се да ви видя – рекох на госта си и регистрирах с учудване, че го казвам искрено, а не само като любезност.
Поканих го да седне и смаяно съзрях, че горната част на тялото му леко трепереше. Беше някакво едвам доловимо, високочестотно потрепване, което по никакъв начин не пасваше с радостната му усмивка. Най-отчетливо се забелязваше в областта на врата и раменете.
“Защо? Какво има?” – недоумявах. Младен хич не ми изглеждаше стресиран или ядосан. Хм, тези фитнесджии. Сигурно е прекалил с така модерните напоследък енергийни напитки. Кой знае колко кенчета с кофеин е изльокал днес? Сигурно Младенът хич не ги е броил. А предозирането с този стимулант може да доведе и до сърдечни аритмии, остър спазъм на коронарните съдове, че даже и инфаркт. Трябва да си поговоря с него на тази тема. Но не днес. Сега ми беше любопитно да чуя какво го е довело насам. Седнах на дивана срещу посетителя си и му кимнах очаквателно.
– Б-б-бих искал да ви поканя да ме придружите на концерт в зала „България“.
Опулих се.
Ха сега де. Това пък откъде дойде?
Младенът стисна ръце в скута си. Кокалчетата им бяха побелели. Въпреки това, той започна да говори с отмерен и убедителен глас. Речта почти ми звучеше предварително репетирана.
– Докторе, вие сама знаете, че имате нужда от почивка, изкуство, култура… нещо, което да ви откъсне оттук. Нали ви гледам как работите по цял ден и колко късно си тръгвате. Излизате от кабинета си само за студентски упражнения, биопсични дежурства или аутопсии. Не бива така. Животът не трябва да е само работа. В него има и други неща.
Зяпах го като теле в железница. Младежът ме гледаше с открита и искрена физиономия, а нещо дълбоко в мен взе жално да циври от умиление.
Той издърпа от раницата си два шарени билета и обясни:
– Видях в профила ви, че сте фен на Оркестъра за народна музика?
И поклати глава в леко недоумение от вкусовата ми особеност, вдигайки рамене.
С пресъхнало гърло, кимнах.
– Да, слушам ги всеки ден – рекох прегракнало, – на отиване и връщане от работа, на слушалки, от телефона ми. Но никога не съм ги слушала на живо.
– Е, аз не си падам по фолклорна музика – усмихна се той криво, – но знам ли? Може пък да ми хареса – предположи щедро, като ме изгледа през миглите си. – Нима ще изпуснете шанса да запознаете новото деградирало поколение с културното ни наследство?
Съзерцавах го безмълвно.
– Обещавам, че ще се държа прилично – обяви тържествено той. – Ще ви бъда перфектният ескорт. Обещавам да си държа ръцете в джобовете… освен ако някой не ви обиди с нещо – добави, кимайки застрашително. – И няма да правя нищо, с което да ви ядосам… както направих миналия път – смутолеви с неудобство, като хвърли поглед към микроскопа на бюрото.
Леко поклатих глава, отместих очи от лицето му и се втренчих в пода. Той прочете правилно реакцията ми и клюмна.
– Добре, недейте да взимате мен, щом не искате – рече достолепно. – Вземете някой друг. Само не отивайте сама, че няма да се отървете от навлеци.
И Младен се умълча. Вдигнах поглед. Сърцето ми се гърчеше от жал – и към него, и към себе си. Да приключваме с това по-бързо.
– Много ви благодаря за поканата, за прекрасната изненада и особено за мисълта, с която сте я направил. Но не мога да приема.
Осъзнал, че съм категорична, лицето му вече се стегна и той извъртя глава към прозореца. Поседя така около минута, а когато се обърна отново към мен, изражението му беше спокойно.
– Тогава ви оставям билетите, за да ги използвате, както решите – каза беззвучно.
– Не – поклатих глава. – И тях не мога да приема.
– Но защо? – зяпна възмутено той.
Сведох глава и потърках длани о лицето си. Започнах да обяснявам бавно и търпеливо през процепите на пръстите си:
– Защото, ако отида някъде с вас… или дори ако приема подарък, това променя отношенията ни от професионални в лични. В университета ни има йерархия и ние с вас сме представители на различни касти – говорех съвършено монотонно, все още криейки лицето си в ръце. – Вие сте от студентите, аз от преподавателите. Поради лично отношение, преподавател може несправедливо да подпомогне или навреди на академичния път на даден студент. А пък студент, използвайки личното си влияние върху преподавател, може да го подтикне към погрешни преценки и решения. Затова личните отношения между шефове и подчинени, учители и ученици се смятат за неетични. А в някои институции са направо забранени, под заплаха от наказания.
Младен се тръшна назад във фотьойла и изпружи краката си. След половин минута мълчание, виновно проговори:
– Хм. Истината е – погледна ме изпод вежди той, – че в началото се надявах да получа подобна изгода от вас.
– Да, знам – усмихнах се безрадостно.
– Но се получи обратното. Някакси на всяко следващо упражнение вие ставате все по-взискателна и придирчива към мен – добави недоволно.
Засмях се.
– Как ще станете по-добър, ако не вдигам летвата постоянно? – после се умислих. – Но виждате ли, това вече е лично отношение от моя страна. Към вас се старая повече, отколкото към другите – и добавих колебливо, – а може би е, защото просто във вас виждам по-голям потенциал и подбудите за старанието ми всъщност са напълно професионални? А може би не? Вече ми е трудно да преценя мотивите си. Виждате ли как почват да се заплитат нещата?
Младен тръсна глава и възкликна негодуващо:
– Ама всичко ли трябва да свръханализирате? Отношенията ни ще са такива, каквито си ги направим. И вие, и аз сме морални хора.
Поклатих глава и отвърнах:
– Това ние си го знаем, но знаят ли го другите? Да погледнем нещата от ваша, съвсем практическа гледна точка – предложих с придумващ тон. – Аз ви оценявам на колоквиумите. Съвсем възможно е аз да съм ви и екзаминатор на практическия изпит. А през това време, представете си, че хората ще ни виждат заедно из града. Съвсем възможно е някой да се възмути и да повдигне на въпрос доколко коректни са оценките ви. Как ще ви хареса да взимате всичките си колоквиуми и изпита повторно?
В интерес на истината, не знаех за такъв прецедент в университета, но нямах намерение да споделям с Младен този факт.
– Не ми пука – изръмжа той. – Ще рискувам.
– Но аз няма да рискувам – отсякох твърдо. – И това е последната ми дума.
Той се изправи рязко и с ядна крачка отиде към прозореца. Стоя там дълго време и гледаше навън. Очевидно размишляваше. Аз мълчах тъжно и чаках.
Накрая се обърна и дойде обратно. Обаче този път не седна във фотьойла, а до мен на дивана.
– Вие заемате ли някакъв пост в деканата? – попита.
– Никакъв – усмихнах се. – Аз съм най-обикновен, прост асистент.
Той ме изгледа саркастично.
– Хайде, сега. И двамата знаем, че нито сте обикновена, нито проста. Няма нужда да ми разигравате превзета скромност.
Туше. Свих развеселено устни и си замълчах.
– Тоест, след като си взема изпита по патология, никой не би могъл да ме обвинява, че ще ви използвам за облаги? – изгледа ме от горе до долу през клепките си. – Кариерни облаги, имам предвид.
Намръщих се, но продължих да пазя мълчание.
– Изпитът е в четвърти курс, нали? – той изсумтя. – Това е след цяла година.
– Може и да е след година и половина – добавих хладно аз. – Зависи за кои два месеца ви разпределят цикъла по патология. Освен това, принципно няма да се променят нещата. И след изпита, вие си оставате студент в университета, а аз преподавател.
Младен се смълча свъсено.
– Година и половина – посочих му трезво – е много време за човек на вашата възраст. Дотогава ще имате съвсем нови интереси и ще сте на съвсем друг акъл. То всъщност една година и за моята възраст е много време.
Той се обърна към мен и ме загледа намръщено, с абсолютно неподвижен и доста смущаващ поглед. Очите му въобще не се поместваха от моите, направо ме изяждаха. Чудех се какво мога да изрека, че да уталожа напрежението, но нищо не ми идваше наум. Мълчанието мъчително се проточи.
– Няма да съм на друг акъл – процеди ледено той. Хвана брадичката ми с два пръста и принуди лицето ми да се вдигне към неговото. – И няма да имам други интереси – прошепна тихо, навеждайки се към мен.
Сърцето ми се разтуптя като камбана. Как допуснах да стигнем до този момент? Лоша стратегия и тактика от моя страна.
Този път в очите му нямаше и капка лукавство, закачливост или несигурност. Имаше нещо ново, което не бях виждала в погледа му досега. Имаше... власт и доминация. Знаех откъде идват – от проклетата У-хромозома, която сега хищнически, без грам мисъл и оглед на последствията, щеше да вземе това, което иска. Той сега щеше да ме целуне и когато това се случеше, нещата щяха да излязат тотално извън контрол. Познавам си се аз. Панически започнах да блъскам тялото му към вратата.
– Време е да си ходите! Довиждане!
Добре, че той поддаде, защото нямах никакъв шанс физически да го надвия. Грабнах раницата от фотьойла, метнах я в ръцете му и продължих да го бутам към вратата.
Той се запъна в рамката, наведе се към мен и обяви през зъби:
– Ще чакам!
– Какво? Звезди посред бял ден ли?
И треснах вратата под носа му.
Тахикардия… тахикардия.
Освен това ръцете ми трепереха.
Трябваха ми пет минути пулсът да се успокои.
Ето какво става, като пускаш хора в кабинета си.
Може би трябва да сложа метална решетка на вратата. Колегата ми патолог от съседния кабинет си беше сложил такава преди години, но от управата му я махнаха.
Аман от посетители.
Ядно се тръшнах на стола си. Придърпах табла с хистологии, логнах се в болничната система и извадих данните на първия пациент от купчината фишове. Холецистектомия. Това ще е лесно – погледни, пиши, подпиши и хващай следващия. Няма да стоиш тук цяла нощ, я.
Но не можех да се концентрирам над работата. Като че столът ми беше неудобен – все се донамествах в него и постоянно отърквах коленете си едно в друго. Освен това, незнайно защо, взех леко да се усмихвам. Въздъхнах и се загледах през прозореца.
Малката усмивчица все още играеше по устните ми. Танцуваше, извиваше ъгълчето на устата ми, изчезваше, после пак се появяваше. Почнах да се чудя – каква ли е тази малка усмивчица? Станах, отидох до огледалото над мивката и се погледнах. Оттам в мен се взираха очи, искрящи със зной и дяволия. Такива не ги бях виждала от години. Полуразтворени устни, поруменели бузи... Ооо, ясно.
– Не – казах твърдо на огледалото.
– Не? – попитаха ме знойните очи оттам. – А всъщност не копнееш ли... да те ползва... хм, за облаги?
– Да – признах с въздишка. – Но после няма да мога да се уважавам.
Обърнах гръб на отражението си.
– Някои неща са табу – обясних категорично на празната стая. – Просто не бива да се правят.
(Фиктивно съдържание. Даденият текст е литературна творба и художествена измислица. Всяка прилика с действителни лица и организации е случайна и непреднамерена. Медицинските твърдения и терминология са използвани на аматьорско ниво, за артистичен ефект, и не представляват здравен съвет. Всички права са запазени.)
