16/11/2025
Типична история на човек в криза (която всеки отрича, докато не я преживее)
Има една картина, която срещам отново и отново в терапията.
Пристига човек — мъж или жена на възраст между 30 и 55 — външно напълно нормален, функциониращ, стабилен.
И казва нещо от сорта:
„Знам, че не съм добре, но не искам да разрушавам живота си. Искам да го оправя.“
И тук започва онзи тих, вътрешен ад, който никой не признава, докато не го преживее.
Хората не искат развод.
Не искат да напускат работа.
Не искат да сменят града си, партньора си, професията си.
Не искат революции.
Те искат само едно: всичко да започне да работи.
Но без да пипат най-болното място.
И затова решават да се постараят още малко.
Да се мобилизират.
Да се стегнат.
Да дадат още 10%, после още 20%, после още 200%.
И тук започва кризата — в удвояването на усилията, а не в липсата им.
Как се справят жените🤔
Жените в криза събират всички духовни и психологически „ключове“, които съществуват в България.
Психолог, таролог, астролог, регресия, ретрийт, чакри... .
Учат психология.
Правят медитации.
Пишат дневници.
Купуват книги.
Влизат в групи за личностно развитие.
Правят си списъци с цели.
Работят върху себе си, върху връзката, върху партньора, върху родовата система.
Трупат знания, идеи, техники.
Бухват като тесто — обем, информация, анализи.
Но количката…
Количката стои на същото място.
Защото проблемът не е, че не знаят „достатъчно“.
Проблемът е, че избягват точно онова, което трябва да бъде докоснато — истинската рана.
Как се справят мъжете
Мъжете са друга опера.
Те се хвърлят в работа — като в битка.
Поемат още проекти.
Още часове.
Още отговорност.
Още пари, още спорт, още доказване.
Тежестите не задават въпроси.
Шефът не пита как се чувстваш.
Работата не изисква емоции.
Там е лесно: или можеш, или падаш.
Някои си вземат любовница — не защото са „лоши“, а защото искат за малко да се почувстват живи.
Други се вкопчват в родителството.
Трети в спорта.
Четвърти — в алкохола, работохолизма или безкрайните „задължения“.
Докато тялото сдаде багажа.
Докато кръвното се вдигне.
Докато бъбрекът се обади.
Докато паник атаката тръгне.
И тогава мъжът отива на лекар — за да се възстанови, да се събере, да се „оправи“ и да влезе отново в битката.
Но ако коренът на проблема не е пипнат — допингът държи точно колкото кафето държи след безсънна нощ.
Удвояваме, утрояваме, учетворяваме усилията. Но защо нищо не работи?
Отстрани изглежда сякаш тези хора правят всичко правилно.
Не се отказват.
Борят се.
„Работят върху себе си.“
Мотивирани са.
Интелигентни са.
Четат правилните книги.
Ходят при правилните специалисти.
Но тайно си задават един от най-тежките въпроси:
„Ако правя всичко, което трябва — защо нищо не се получава?“
Аз греша ли?
Не правя ли достатъчно?
Или правя всичко, но в грешната посока?
И още по-страшното:
Какво да правя, когато НИЩО не работи?
Нас са ни учили:
„Не се отказвай! Стисни зъби! Борба, борба, борба!“
Но никой не ни е учил на едно много по-зряло действие:
Да признаем, че усилието не винаги е решение.
Истината, която лекува (и която никой не иска да чуе)
Понякога най-силното, най-зряло, най-лечебно действие е едно-единствено:
Да спреш.
Да кажеш:
„Не мога повече.“
„Изморена съм.“
„Нищо не работи.“
„Не знам накъде да вървя.“
Да се изправиш пред задънената улица и да не мърдаш.
Да не бягаш.
Да не поправяш.
Да не се самозалъгваш.
Да не удвояваш усилията.
Да останеш в тишината.
В безсилието.
В истината.
Точно там започва лечението.
Там се ражда истинското „преосмисляне“.
Там започва пътят, който не се движи от амбиция и страх, а от честност.
Но до този момент стигат само онези, които са опитали всичко друго.
И само тези, които се осмелят да спрат — тръгват по нов път.
С любов и разбиране
Надежда Димитрова
