25/10/2025
В живота може да се движим и просперираме, само когато имаме своето собствено съдействие, само като бъдем приятел на себе си и имаме състрадание към себе си.
Липсата на приятелството ни, пресушава жизнените ни сили. Тогава започваме да търсим извън нас. Всичко отвън става по-привлекателно и недостижимо едновременно.
Докато умът се занимава със света навън, домът остава пустош.
Правим другите по-добри приятели за себе си от самите нас и погрешно поставяме знак на равенство между “любов” и “саможертва”, може би, съблазнени от идеята за доброта, която ни води към самозабрава.
В психиката обаче няма любезност, онова, което сме отказали на себе си за сметка на другите ще изплува под формата на тревожност, бърнаут или физическо страдание. Със сигурност ще намери своя път да прояви потиснатото.
Трагедията е в това, че липсата на признателност и доброта към себе си имитира любов към другите, когато всъщност е липса на съзнателност за модел на поведение, който ни задвижва от дълбоки пластове, стремящ се да утоли жаждата за любов.
Тънкият баланс между грубостта и ролята на спасител, които са двете страни на една монета, е действителната граница на милосърдието. Понякога човек дълго се упражнява на тези везни, за да усвои равновесието, в което няма компулсивност, а действията и реакциите са породени от яснота.
Добротата може да бъде наречена истинска, а не продиктувана от сенчести аспекти, когато я практикуваме чрез себе си като истински добър приятел, който ни дарява с любвеобилна щедрост, подхранвайки жизнения ни поток.
Милосърдието не е мисловен конструкт, нито правилно поведение. То не е преценено или копирано действие, тъкмо обратното, породено е от спонтанна подбуда на цялостната същност, изстреляна от ядрото на немислимото.
Понякога милосърдието означава да поставим здрави граници, които не са стени, а сито, през което може да премине само любов.
Някъде там е добротата, която не ни позволява да поемем чужда отговорност и да делегираме своята. Някъде там душата се лекува от безлюбие.
